Първи манифест на футуризма

Ф.Т.Маринети

Цяла нощ седяхме с приятели под електрическата светлина на храмовите лампи, разположени под месинговия купол, а неговата сложност и причудливост ни напомняше за нас самите, тъй като под него бяха скрити същите електрически сърца. Мързелът беше надмогнат и не ни попречи да седим върху богатите персийски килими и да драскаме глупости на лист хартия цяла вечер.

Сега сме много горди от себе си. В края на краищата не спахме, така както не спят фаровете или разузнавачите. Усещахме, че сме съвсем сами срещу цяла тълпа от звезди, всички те -наши врагове, стоящи на лагер разположен високо в небето.

Сами, съвсем сами заедно с огняря на гигантския параход, сами с черния призрак на нажежената до червено утроба, бушуваща в сърцето на локомотива, сами с пияницата, който докато лети към дома си, сякаш на крила от време на време успява да ги докосне в стената!

И изведнъж много близо до нас, чухме рев. Той започна да се ускорява леко по леко и се извиси, целият облян в цветните светлини на двуетажните трамваи. Подобно на малко село по река По празнуващо някакъв празник, и при който реката изведнъж е излязла от своите брегове, нахлула е в него, разскъсала го е на парченца и неустоимо го е понесла през водопади и водовъртежи към морето.

И изведнъж настъпи тишина. Чувахме, само жалните стонове на стария канал, който схрусква костите на позеленелите и порутени дворци. И изведнъж точно под прозорците, като гладни животни, изреваха автомобилите.

– Приятели – казах аз – Напред! Митология, мистика – всичко вече е приключило! Пред очите ни се роди един нов кентавър – човекът на мотоциклет! – а първите ангели вече се реят из небето на крилете на самолетите! Ние трябва да разбием вратата на живота, заедно е нейните ключалки и брави! Хайде! Ето я зората! Нищо не може да се сравни с великолепието, което предоставя първия удар на меча на червеното сияние върху нашия хилядолетен мрак. ”

Там стояха и ръмжаха три автомобила. Ние отидохме и ги потупахме по стоманените тела. В автомобила е ужасна теснина, все едно, че лежа в ковчег и изведнъж кормилото, което стоеше точно пред гърдите ми, замахна като с брадва на палач, и аз изведнъж оживях.

В бесния вихър на лудостта препускахме обезумели по протежение на гърбатите улици, наподобяващи дълбоко и сухо речно корито. Тук-там в прозорците блескаше жалкото слабо осветление, и като че ли искаше да ни каже: Не вярвам на очите си, твърде трезвен е погледът към нещата!

-О, миризма- изкрещях аз- колко важна си ти за дивите зверове!

И като млади лъвове, се втурнахме в преследване на смъртта. Напред в безграничното лилаво небе, блесна черната й кожа с фините избледнели кръстове. А небето блестеше и трептеше, като можехме само да се протегнем и да го докоснем с ръка.

И след всичко преживяно не се възвисихме нито отвъд облаците до някоя Красива жена нито над тези на жестоки Крале- а и следователно не е трябвало, сгърчените ни като византийски пръстен трупове, да паднат мъртви в краката им!

Няма причина да умираме засега, освен за да се изчистим от тежестта на собствена си смелост!

Втурваме се през глава. От процепите изскочиха кучета, и моментално бяха прегазени под нашите горещи колела, и от тях не остана абсолютно нищо, дори жалки следи, така както не остават бръчки по яката след гладене.

Смъртта беше ужасно доволна. На всеки завой тя побягваше напред и леко протягаше кокалчетата си, а след това със скърцане на зъби ме изчакваше, легнала на пътя и загледана в локвите пред нея.

– Хайде да се отървем от изгнилата черупка на Здравия Разум и горди като костеливи орехови ядки да се хвърлим право в зейналата й паст от вятър и плът! Нека да ни погълне неизвестното! Не със страх и мъка да отидем там, а със съзнанието, че правим една огромна глупост!

Тъй рекох, и веднага рязко завих. По същия начин, забравяйки за всичко, което е било. Изведнъж, сякаш от нищото, изскочиха двама велосипедиста. Това не им се понрави и те двамата се вгледаха в мен: точно в този момент в главата ми се завъртяха два аргумента и двата доста убедителни, макар и противоречиви.

Разговорили са се баш тук, на самия път – „ще мина, няма да мина“ … По дяволите! Уф! .. Рязко се изправям аз, и изведнъж? -Хоп! Преобръщам се и пльосвам право в канавката…

Ой, ти майчице-канавке, полетях право в канавката – слава! О, тези растения и тиня! Паднах с удоволствие в този помия, напълних устата си и за миг си припомних черните гърди на моята негърка-хранилница!

Докато се изправях целия изцапан с мръсотия, вонящ на лошо усещах как изведнъж горещо заби сърцето ми.

В тоз час всички рибари с въдици наоколо и ревматични любителите на природата се вдигнаха под тревога и се завтекоха да видят случилото се чудо. Бавно и с умение те хвърляха огромните си железни мрежи и хванаха моята кола – тази затънала в калта акула. Подобно на змей от тинята, тя постепенно изпълзя от канавката, като малко по малко се показа на повърхността луксозното и тяло и елегантния и интериор. Всички си мислеха, че бедната ми акула е издъхнала. Но веднага след като я потупах по гърба, все още цялата трепереща, тя се осъзна, изправи перки и се втурна отново презглава напред.

Лицата ни са изцапани със заводска кал, смесена с метални стружки и сажди от фабричните комини, но устремени към небето. И така изправяйки се пред ридаещите и учудени рибари държащи въдиците си, изцяло изпоцапани, ние приятелите на природата възвестихме на всички жители на Земята волята си:

1. Ще възпеем любовта към опасностите, пристрастеността към енергията и безстрашието;

2. Смелостта, дързостта и бунтът ще бъдат основният елемент на нашата поезия;

3. До днес литературата възвеличаваше замечтаната неподвижност, унеса и съня. Ние искаме да прославим агресивността на движението, трескавото безсъние, ритмичният бяг на бегача, смъртоносния скок, юмрука и плесника;

4. Обявяваме, че красотата на света се обогати с нов елемент: красотата на бързината. Под шасито на състезателния автомобил извити като змии са разположени тръби, от които изригва огън. Тяхния рев, наподобяващ картечен откос не може да се сравни дори и с Нике Самотракийска!

5. Ние прославяме мъжът зад волана: идеалната ос на Земята, докато тя обикаля около своята орбита;

6. Поетът трябва да се отдава с плам, разкош и великодушие, да разпръсква ентусиазираната треска на първичните елементи;

7. С изключение на борбата, няма друга красота. Никоя творба без агресивен характер не може да бъде шедьовър. Поезията трябва да бъде зачената като насилствена атака на непознати елементи, да ги смазва и просва в подчинение на човека;

8. Стоим на последният нос на брега на вековете!… Защо да гледаме назад, след като това, което искаме, е да сринем мистериозните порти на Невъзможното? Времето и Пространството умряха вчера. Вече живеем в абсолюта, защото създадохме вечна, вездесъща скорост;

9. Ще прославим войната — единствената хигиена на света — войнолюбието, патриотизма, унищожителния жест на освободителите, красивите идеи, за които си струва да умреш и презрението към жените;

10. Ще унищожим музеите, библиотеките, феминизмът. Долу моралът, страхливите компромиси и подлите еснафи!

11. Ще възпеем: работния шум, празника, бунтовния рев на тълпите, пъстрата разногласица на революционния вихър в нашите столици; нощните вибрации на пристанищата и корабостроителниците разположени под блясъка на електрическите луни; ненаситната паст на железницата, способна да погълне злия змей; фабриките привързани към облаците с нитове, заловили дима във високите си комини; мостовете на гимнастиците, прехвърлили си през осветените корита на реките; авантюристите устремили се към непознатия хоризонт; железните локомотиви, които със железните си сърца препускат по стоманените релси; самолетите, летящи в небето, чиито рев на витлото, кара ентусиазираните зрители да им ръкопляскат.

Не къде да е, а точно в Италия днес ние провъзгласяваме този манифест. Той ще победи и запали целия свят. Днес, с този манифест, ние полагаме основите на футуризма. Правим това, за да спасим Италия от всички тези зарази- историци, археолози, историци на изкуството, антиквари.

Италия твърде дълго е била задръстена от тези боклуци. Трябва да я разчистим от безбройните музейни експонати, защото те превръщат страната в едно огромно гробище.

Музеи и гробища! Те не се различават едни от други – мрачна тълпа от неизвестни трупове и никому неизвестни мъртви тела. Този обществен пансион, където в една купчина едни до други са струпани подли и неизвестни същества. Художници и скулптори вложили цялата си омраза един към друг в линиите и цветовете на самия музей.

Можеш да отидеш в музея само веднъж годишно, така както ходиш на гроба на свойте роднини – и ще разбереш! Дори ако искаш занеси букет на Джокондата, за да видиш, че е добре! Но да ходиш там всеки ден с всичките си скърби и слабости… това е недопустимо! Така че, защо трябва да си тровиш душата с това!? Защо не го отхвърлиш?

Какво и е хубавото на една стара картина? Жалък опит на художник, неуспешно да опита да счупи бариерата, която не му позволява до край да изрази намерението си.

Възхищавайки се на стара картина това значи, да погребеш своите най-добри чувства. По-добре е да ги използваш в бизнеса, за създаване на работа или в творческа посока. Защо трябва да се харчат пари за безполезни въздишки от миналото? Това уморява и изтощава, и още по-лошо- опустошава.

Какво е това: ежедневна разходка до музеи, библиотеки, академии, където са погребани нереализираните идеи, разпнати най-добрите мечти, разбити надеждите?! За художника, това е като твърде продължително задържане на интелигентността, таланта и амбицията на младежта.

За крехките, осакатените и затворниците- все още всичко е наред. Може би за тях добрите стари времена са като балсам за раните: бъдещето на всички обаче е едно и също … И ние все още нямаме нужда от него! Ние сме млади, здрави, живеем с пълна сила, ние- футуристите!

А, къде са славните подпалвачи с изгорели ръце? Елате тук! Хайде! Донесете огън от рафтовете на библиотеката! Насочете водата на кой да е канал в музейните трезори и ги наводнете! И нека течението да опъне големите платна! Вземете лопати и кирки! Унищожете древните градове!

Повечето от нас днес дори нямат тридесет. Имаме още почти десет години до достигането на нашата цел. Когато станем на четиридесет, по-младите и силните от нас с един удар ще ни изхвърлят на сметището като безполезни боклуци! Те вече прииждат от цял свят от най-отдалечените местенца танцуващи под леките ритми на ранните стихотворения. Те ще замахнат във въздуха с кривите си пръсти и ще разбият академичните врати. Те ще вдишват вонята на нашите гнили идеи, които още ще са в катакомбите на библиотеките.

Но нас самите вече няма да ни има. Накрая ще ни открият в някоя зимна нощ, дълбоко скрити във вътрешността на тъжен хамбар, по покрива на който ще се разнася монотонния звук от падащи дъждовни капки, а ние вътре да самолета ще си греем измръзналите ръце на слабия огън, който ще гори подклаждан от днешните ни книги и ще наблюдаваме сиянието на изгарящите им и превръщащи се в дим снимки.

Те се тълпят около нас. От гняв и разочарование им спира дъха. Нашата гордост и безкрайна смелост ще ги вбеси. И ще ни се заканят. И колкото по-силна бъде тяхната любов и възхищение към нас, с толкова повече омраза те ще ни разкъсат на парчета. Здравия и силнен огън на Несправедливостта щастливо ще мига в техните очите, защото в края на краищата, изкуството може да бъде само насилие, жестокост и несправедливост.

Повечето от нас дори нямат тридесет, а вече пропиляхме цялото си богатство – сила, любов, смелост и упоритост. Ние бързахме в жегата хвърляйки се наляво и надясно, без да си даваме сметка, напълно и до изтощение.

Но обърнете ни внимание! Ние все още не сме се предали! Нашите сърца все още бият! Все пак в края на крайщата още в гърдите ни има огън, омраза, скорост! Изненадани ли сте? Това е защото не знаете, какво означава да живеете.

И отново от самия връх предизвикваме звездите!

Не ми вярвате? Добре, нека така да бъде! И ще бъде! Това е всичко, за което съм чувал. Е, разбира се! Ние сме известни от по-рано с нашия красив ум. Може да си мислите: вие сте само едно дете, което иска да продължи живота на своите предци.

Е, и какво? Казвай! Учудваш ли се! Голяма работа! Отвратително ти е да слушаш това?!

Не, това е само началото!!!

И отново, от самия връх Ние предизвикваме звездите!

1909

Превод: Иван Биволарски